- Муки, на 1-ви април отпразнувахте рожден ден, първият без Стоянка. Как го отбелязахте?

 -Да, първият ми рожден ден без нея...Какво да ви кажа, само за Стоянка мисля, много ми е тежко. Още е много силна болката, на моменти дори се уморявам от тази мъка. Знам, че никога няма да превъзмогна тази загуба, защото реално ние изживяхме целия си живот заедно, но се надявам поне малко да намалее след време тази задушаваща мъка.

-Много ли обаждания получихте за празника, помните ли кой пръв ви честити и с кой се видяхте?

-Получих доста обаждания и съобщения, за което благодаря на всички, които се сетиха за мен. Да си призная честно не помня кой беше пръв. Вкъщи дойде само Евгени (б.ред това е мениджърът на Стоянка). Изненада ме, донесе ми торта и много хубав подарък. Поговорихме си. Истината е, че само с него се чувствам спокойна, защото знам, че той най-добре разбира болката ми, тъй като бе до нас по време на боледуването на мама. Съпреживя всичко и ми бе голяма опора. Благодаря както на него, така и на всички останали, които са ми помогнали - близки и приятели. Разбира се и на медиците, които положиха неимуверни усилия да върнат Стоянка към живот .

-Изглежда това е бил най-тъжният ви рожден ден?

-Така е. Ако трябва да съм искрена за последно бях щастлива на рождения ден на Стоянка, миналата година, когато го чествахме в НДК. Направихме дори две чествания. Имаше толкова много хора, които искаха да се докоснат до нея, които я боготворяха и продължават да я боготворят. Аз знам, че майка ми ще остане в сърцата на всички, които я обичаха. Тя беше велика личност. Истината е, че сега, когато я няма го осъзнавам още повече. Нали знаете, човек разбира какво е имал едва когато го загуби. Винаги съм знаела, че е голям талант, но сега осъзнавам колко голяма всъщност е била и аз имам честа да съм дъщеря на такава велика жена. Та не само рожден ден...нищо не ми се прави откакто я няма. На Нова година, Евгени дойде вкъщи и даже телевизор не искахме да пуснем. Не минава...

-На 2-ри февруари тя трябваше да празнува рожден ден, какво правихте на този ден?

-Каквото и на всеки друг- мислих за нея и за това колко ми липсва. Плаках. Отидохме с Евгени на гроба й. Но преди това открихме в Сатиричния театър стол на името на Стоянка. Беше вълнуващо и тъжно за мен. Свикнала съм да я виждам в този театър на сцената, пред препълнен салон станал на крака, а сега видях името й върху един стол ... но е вид уважение, хубава идея от страна на ръководството. Но повече надали ще отида някога в Сатирата, натъжавам се много! Сещам се и за поклонението ... болката се засилва. 

-Когато ходите на гроба й, по-добре ли се чувствате?

-Как да се чувствам, когато знам, че е там, под земята?... Но мога да кажа, че сякаш чувствам някаква връзка с нея, като съм там, усещам я. Често й говоря. Но боли, че тя не може да ми отговори. Не успяхме да я спасим, а направихме всичко възможно, наистина. Тепърва по гроба има да се правят много неща. Ще направим нов паметник, ще посадим цветя ... но трябва да мине малко време, да се слегне ...

-Не намирате ли утеха в писането. Да очакваме ли от вас някоя нова книга?

-Не, нямам сила да си събера мозъка и да мисля за нещо подобно. Все още ми е много прясна болката.