Евгени, който е запален ловджия, се вълнува от „напрегнатата естетика” на оръжията и затова ги превръща в скулптури. „Най-сигурният начин да не плагиатстваш в съвременното изкуство, където вече като чели всичко е направено, е да разказваш честно на пластичен език  личните си преживявания. Докато държа оръжието и го насочвам към дивеча, винаги си представям какво би станало с тази пушка ако тя не убиваше и така се ражда поредната ми скулптура.”

Кирил, най-затвореният и мълчаливият от тримата, има нужда да „вика” чрез картините си, да си  каже всичко, което го измъчва и затова буквално „разкъсва” платната си, докато това се превърне в нов за българската живопис абстрактен експресионизъм. „Явно не мога да се изразявам по друг начин, освен чрез картини и  всяка от тях е толкова лично преживяване, че ми трябваха двайсет години, за да се престраша да ги споделям.”

Личните преживявания на Сашо пък го карат да превърне  „чупливостта” и „крехкостта” на материала в повод за веселие като по този начин се пребори със страховете си. Така се появават жизнерадостните му керамични „картини”, чрез които  той провъзгласява оптимизмът за универсално лекарство.

Обичат да наричат себе си „Тримата тенори“, защото и тримата споделят виждането на Джаксън Полак, че абстрактното изкуство трябва да се възприема като музиката – или го харесваш, или не, но никога не го обясняваш.