И е напълно нормален също така, да не говорим, че ни води до четвъртия лайфхак за справяне/решаване: винаги е по-добре да изразим външно позицията си, отколкото да задържаме конфликта вътре в себе си.

Същото се отнася и за другия тип конфликти – за разлика от общите/принципните, това са конкретните конфликти – често такива са например деловите, свързани с точно определена тема, продукт, цена, качество, които са нормални между конкуренти.

Какво показват международните научни изследвания? НАСЛЕДНИЦИТЕ В СЕМЕЙСТВА С 2 И ПОВЕЧЕ ДЕЦА СА МНОГО ПО-ПОДГОТВЕНИ ЗА КОНФЛИКТИТЕ В ЖИВОТА СИ – ОБЩИ И КОНКРЕТНИ, ТЪЙ КАТО СА ОТРАСНАЛИ В ЕСТЕСТВЕНА КОНКУРЕНТНА СРЕДА. Онези пък, които са били единствено чедо у дома, много често приемат конфликтите като опасност, страхуват се от тях, даже изпадат в паника.

Още по-интересното изследване е, че националните култури са два типа. Едната – най-общо западната, оценява конфликта като възможност за търсене на решения и в крайна сметка за нещо положително, което ни помага да вървим напред. С други думи, конфликтът е рана, която подготвения да я получи рано или късно, сам или в отбор може да излекува и тя да го кали и да го развие, да му помогне да качи нивото. В западния свят се уважават предизвикателството и предприемачеството, основани именно на горепосоченото мислене.

Другата – най-общо източната, но също тоталитарната култура, към която ориентът е по-предразположен, не приема конфликта за нормален, а за нея той е беда, която разкрива неприятни тайни и поради това трябва да се избягва с цената на замитане на проблемите. Тоест, раната се оставя сама да зарасне, което в повечето случай води до допълнителното й инфектиране и превръщането й в реална опасност от загниване. С други думи – замитането под килима е до време, рано или късно настъпва голям взрив от нечистотии, когато налягането стане нетърпимо. Затова в източния свят висша ценност е геройството/саможертвата, вместо много по-лесните решения, които са доста по-нормални, естествени и безболезнени.

Утре ще разкажем как умно да водите спор и че победата в него изобщо не се измерва в проценти от това, което ние приемаме за „справедливо”, защото няма 1 справедливост – за всеки тя е различна, както и истината, с която започнахме.