Хората, които изпитват ярко чувство за компенсация – да се върнем към ниските политици, особено онези не в имперски мащаб. Те имат непрекъсната нужда да участват в конфликти, във войни, да бъдат под напрежение.

Уверените хора НЕ са конфликтни. Не се докзват всеки ден, час, минута, защото имат достатъчно добра самооценка и нямат нужда от компенсации.

В какво се изразява това?

Няма по-добър лайфхак от народната мъдрост: „По-умният отстъпва”.

Да, увереният човек без комплекси няма нужда от „победа” на всяка цена, защото знае, че абсолютна победа, както абсолютна истина и абсолютна справедливост, не съществува. Просто е.

Така че увереният човек може, знае как да отстъпи. Без да остане с наранено самочувствие и емоционалност. Още повече, той знае, че отстъплението понякога е най-краткият път към последващо надмощие – така са спечелени немалко велики битки в историята. А умните народи си знаят, че „силният не винаги побеждава”.

Важен лайфхак е как да разпознаете неуверения човек? Много е лесно:

Ако някой се държи по известното правило my way or highway, т.е. или е моето, или довиждане, той нито е силен, нито е смел, нито е толкова категоричен, колкото изглежда. Той има силен комплекс – за малоценност, за „обикновеност/посредственост” в ерата на култа към известността, или някаква друга потребност от компенсация.

Звучи елементарно, повърхностно, но всъщност е дълбинно:

Основният страх на комплексирания човек – и на комплексираните нации, между другото, е социалният неуспех. Казано по друг начин – липсата на признание. Лесен пример са великите спортни постижения на соцстраните преди падането на Желязната завеса: може да сме гладни, но сме по-силни. Чудесна витрина, зад която обаче се крият липси, и то далеч не само на стоки и услуги, но често и на нормалност, човечност, спокойствие – това, което с една дума наричаме увереност. Тези неща важат и на национално, и на личностно равнище.

Елементарната и лесно разгадаема маска на тоталитарните режими винаги е една и съща: привидната липса на конфликти. Шеговитият израз: Съветските болни – най-здравите болни, е точното изражение на казаното. На български нещо подобно е „може да сме селяни, ама сме каубои”. И двете показват несъгласие с действителността, което не е нормално, отричане вместо приемане, нужда от признание, а това пък е сигурен белег на жажда, нужда, нагон за компенсация.