И си направихме една страхотна среща при Фандъкова, на която Стояна, трогната от признанието, ни разказва часове за нейната София – пак по ирония на съдбата Общината е в стария й квартал около Дондуков.

Разказа много забавни истории – даже за публичните домове, освен за театрите и за интелектуалците – до един приятели на баща й. 

 
Но съм запомнил една, която още веднъж ме върна към темата за реалността на Духа, вече в Христовата ми възраст – на 33.

Ще я опиша, понеже в очите на мнозина, Стоянка Мутафова е обвинявана в материализъм, в трупане на пари – висша обида при соца, в халтура, в недаване „път на младите” и други смешки.

Представете си страшните англо-американски бомбардировки над София през зимата на 1944 г. 22-годишната Стояна се крие с родителите си в мазето на своята родна къща.

Сипят се бомби и мазилка. По някое време спират тътените и семейство Мутафови решава да излезе от „окопа”.
От къщата не е останало нищо. Целият живот на фамилията, всички спомени, изобщо всичко, което някога тези хора са притежавали.

Какво правят те? Оплакват проклетата съдба? Псуват Чърчил, пожелал да види София „картофено поле”, заради което са сринати най-красивите 12 500 сгради и са убити над 2500 нейни граждани?

Не, те просто стават и тръгват към гарата.

Тръгват към хоризонта и отвъд. Хоризонт, който е само мислена линия.

Тръгват към нов живот, който не просто не познават, но който не крие никаква надежда, не обещава избощо утрешен ден, не притежава нищо материално. В такива случаи вероятно остава само Вяра – друго име за Дух.

Съвсем като в онази пословица, учена от нея по латински: „Omnia mea mecum porto” или „Всичко мое нося в мен / Всичко, което имам е себе си”.

Честити СТО години, Стояна! Дух, който да бди над София!

Борис Ангелов