"Ако Пламен не се върне, бъдете спокойни - останал е зад Завесата, но ще намери начин да се свърже с вас, вероятно той или филмът ни Скъпа моя, скъпи мой ще получи и награда на световния фестивал". Така режисьорът Еди Захариев (Мъжки времена, Вилна зона, Преброяване на дивите зайци), се опита да успокои по телефона от тогавашния Западен Берлин отвъд Стената майка ми и мен, след като отишлият си днес от този свят Пламен Сираков не се беше качил на самолета за София от източен Берлин - от нашата страна на същата тази Стена и Желязна завеса.

Но часове по-късно той се върна!

Звънна от Сатирата - вместо да мине през вкъщи, беше отишъл направо на представление в театъра, за да не падне спектакълът.

После, като се прибра късно вечерта, разказа забавната история с "бягството" отвъд Желязната завеса. Шофьорът му, разпределен като гостуваща звезда на Берлинале, не го разбрал в колко часа да го вземе. Двамата общували на езика на жестовете, понеже Сираков не знаеше немски, а шофьорът - български. Хванал такси по чудо във фестивалната столица. С коженото палто, което беше взел "за тежест" от Ники Калчев и белия аристократичен шал, наметнат, за да не се изложи пред Фелини, Лолобриджида и другите чужденци, показал накъде да го кара водачът, като хвърлил саковете и започнал с бучене и разперени на двете страни ръце да обикаля колата. Изиграл самолет. А шофьорът, вместо на източноберлинското летище Шьонефелд, го откарал естествено на западноберлинското. Та взел един самолет, прехвърлили го на друг и все пак се озовал в София навреме за представлението.

Така нито Сираков, нито филмът Скъпа моя, скъпи мой взеха награди на Берлинале. Но от този филм ни остана като семеен химн песента, която изпълняват Милица Божинова и Илия Ангелов, която и до днес е любима на стотици хиляди хора и дори в ютюб можете да я намерите с кадри от филма. А на нас ни стана химн, защото присъствахме на нейното раждане. Бяхме на гости у Еди Захариев и Мариана Димитрова (Мъжки времена, Осъдени души, Самодивско хора, Дами канят) и звънна Митко Щерев. Каза: „Идвайте бързо у нас, написах песента за филма”.

Взехме такси и за първи път в живота си се озовах в ж.к. Вълчо Иванов, сега май е Света Троица, някъде зад първата кино Арена. В кухничката на панелния си апартамент гениалният композитор ни пусна мелодията. И пита Еди дали да не обърне, както му звучи по-добре текста на Добри Жотев. Вече беше измислил как да го направи. И ето така се роди една от най-нежните балади.

Кога разбрах, че ни е семеен химн. Когато след цял ден в болницата, прекаран до леглото на майка ми, докторът каза: „Отидете да си починете, ще изкара до сутринта”, а сестра ми застъпи до нея. В колата по радиото зазвуча песента от Скъпа моя, скъпи мой. Вътрешният глас ми каза: „Мама сигурно умира сега”. Само няколко минути по-късно сестра ми звънна и се оказа, че интуицията ми е подсказала правилно, вънах се в болницата.

Майка ми живя 19 години с Пламен Сираков, който си отиде също в болницата, днес. Сестра ми е тяхната дъщеря.

През тези 19 години той засне Кишо – приятелят и поддържащ с ролята си главния герой Сашо на Иван Иванов в Нощем с белите коне, и пак с него като партньор пред камерата в поддържаща роля игра в Мярка за неотклонение, премина от операта и Пазарджишкия театър в Сатирата.

Където работи не от 1984 до 1985 г., както погрешно пише Съюзът на артистите в България – срам е да не си направи труда поне да провери съсловната организация. Сираков работи в Сатирата цял живот. Там направи Големанов, за което беше номиниран за Аскеер. И още много роли.

Там се сприятели със Стратиев. С когото направиха прекрасни неща, от които може би най-популярна беше рубриката Понеделник анфас по Хоризонт в предаването Преди всички на майка ми, която му беше кръстница и водеща, когато Хоризонт наистина се слушаше от милони хора сутрин. И където за първи път се чуха прекрасните мисли на писателя, побрани в Българският модел. Любимата ми е, че „България е страната на НЕограничените НЕвъзможности”. Иначе всичките са актуални и хитови афоризми.

За съжаление, вероятно повечето хора обаче ще го запомнят от 90-те години с друга негова медийна изява – водещ на рубриката Зад паравана на хитовото тогава предаване Добро утро на Сашо Авджиев...

Пак в Сатирата Тодор Живков беше дошъл да гледа не помня вече кой спектакъл, беше се ръкувал с всички основни артисти, но само на Сираков беше казал: „Ех, Пламене, Пламене”, което дълго време колегите му тълкуваха я като закана, я като обещание, че ще стане „заслужил артист”, което в онези години беше много желана титла. Не стана.

Докато беше в Сатирата направи и главната роля в „Скъпа моя, скъпи мой”, един от малкото бг филми, селектирани на Берлинале изобщо, хеле пък през соца. Направи и още доста роли в киното, театъра и в телевизията, където беше даже Наполеон в Мадам Сан Жен. Докъм 2000 г. ролите само в киното бяха 40.

Голям майтап падаше с филмовите му съпруги, което беше повед за шеги и закачки, особено с Катето Евро, с която са били семейство пред камерите поне 5-6, серийно и с Янина Кашева, с Пламена Гетова. За Мариана, която си отиде без време, като избра сама да полети, вече писахме.

В театъра са неизброими, а със Сатирата направиха турнета не само в СССР, Скандинавия, Алжир.

Но стигнаха до Ню Йорк, до Бродуей и до Колумбия със спектакъла Архиткетът и императорът на Асирия, където ролите играят Сираков и впоследствие станалият директор на театъра Калин Сърменов. Което през Виденовата 1996 г. беше нещо нечувано и невиждано за затворената повече, отколкото в соцвреме България.

Всичко това го пиша, за да може Съюзът на артистите да научи някои работи.

В онези години артистите живееха като една огромна фамилия. Всички се познаваха. Въпреки че винаги е имало огромна конкуренция, сядяха на една маса и забравяха всичко по време на всекидневните купони.

Някои от невероятния им клас във ВИТИЗ, където приемат Сираков почти завършил лесотехник, след 3 късания, като Ивайло Христов бяха много близки, по-малко с Аня Пенчева или Атанас Атанасов.

Покрай последния мегаспектакъл на Стратиев Балкански синдром, участващите в Пролога се кръстиха Прологчани, персоналите по ресторантите ги мислеха за стар македонски род. Всеки месец опъваха огромна маса в Унгарския – с Васо Попов, Мито Манчев, Мариана Аламанчева, Вели Чаушев. Понякога идваше и Парцалев, на когото, също като на Сираков, викаха Пацо. Третият Пацо на Сатирата беше Георги Кишкилов.

А какви изпълнения имаше покрай култовия спектакъл Подземният в Театър 199, където гастролираха актьори от столичните трупи, от който изгря звездата на драматурга Христо Бойчев точно преди 1989 г. С Фипо – Филип Трифонов, бяха неразделни.

Не мога да пропусна и ваканциите на къщата на Сатирата в Балчик, наречена от построилия я румънски генерал – губерантор на града „Вятър и вълни”. Безкрайния празник в каменния двор над морето с Анастасов, Коканова, безкрайните песни и шеги на Латинка Петрова, вечната драма на Иван Григоров...

Преди 30-ина години, по време на семейно гостуване в Петрич, домакините естествено бяха завели на врачуване майка ми и артиста.

„О, още тия дни може да умреш”, беше посланието към Сираков. Ужасяващо, но след като с майка ми се завърнаха следобяд в неделя и посрещнахме гости вечерта у дома, на него му стана лошо, влезе в болница и едва го спасиха на операционната маса. Хирургът му стана приятел за цял живот...

Борис Ангелов