Актрисата Ева Тепавичарова стана известна с ролята си на Йовка, апетитната снаха на новоизпеченото кметско семейство Лютови в сериала Столичани в повече. .„Една жена е хубаво да умее от нищо да направи 3 неща – супа, рокля и скандал”, смята актрисата. Интересен момент в биографията й е, че първо започва да учи българска филология, след това учи "Актьорство за куклен театър" в НАТФИЗ при доцент Жени Пашова. Но в крайна сметка намира призванието си, когато започва обучението си по "Актьорство за драматичен театър" в класа на проф. Крикор Азарян. Освен няколкото й роли на столичните сцени три години е играла и в Драматично-куклен театър Враца. От 2008 година е преподавател е по актьорско майсторство в детски актьорски школи МОНТФИЗ. Ева е естествена, пряма и самоуверена, не отказва роли, защото във всяко нещо, с което се захване намира сладост.

Ева, приемали ли сте роля, която не Ви пасва, правили ли сте компромис в това отношение?

- В позицията, в която съм аз, на млада актриса няма изречение: „Приемам роля или не приемам роля“. Аз не съм в позиция да отказвам роля. В този смисъл, във всяко нещо, с което съм се захващала до този момент съм успявала да намеря сладостта. Може би големите звезди приемат или отказват предложения. Естествено има силна драматургия, качествени неща и драматургия, която е по-лека, но това не означава, че там няма живот и няма за какво да се хванеш, че няма как да „разчепкаш“ образа, който трябва да изиграеш.

Кой е най-големият проблем в българския театър?

- Нямам точен отговор на този въпрос.

А има ли проблем според Вас?

- За мен по някакъв начин проблем е това, че страшно готини талантливи млади актьори в момента са скочили на това ново реалити за звезди. Това за мен е проблем, защото това е шоу програма, което по някакъв начин ги поставя в половинчата позиция. Искам да кажа, че тези млади хора нямат работа и заместват нещо с участието си в подобен формат. Струва ми се, че това наистина е проблем.

Доста актьори участват в комедийни предавания по телевизията. Това изхабява ли ги, разпилява ли ги или пък им помага да бъдат по-колоритни?

- Няма как телевизията да изхабява актьора. Нашата работа е свързана с публичност – под всякаква форма. И ако след време се гледа театър по интернет – това ще бъде нашият начин да стигаме до хората. Тоест сменя се материята, с която се работи, а професията остава същата.

Хубаво или лошо е човек да бъде популярен?

- Още при идеята да се занимава с тази професия, всеки един от нас трябва да разбере, че неговото „вглеждане“ е в посока на това да го виждат, да го търсят, да го искат, да го харесват. В този смисъл това да бъдеш популярен е очаквано, търсено и желано от всеки един артист. Това ни е по някакъв начин природа. Не бих казала, че известността носи позитив или негатив. Както казваше моят учител професор Крикор Азарян: „Нали точно това искате – да ви харесват, да ви чакат, да ви обичат, да ви искат! Работете за това.“

Учили сте актьорство за куклен театър, а след това и за драматичен. Защо и двете?

- Защото това ме приеха. Учих една година Кукли при доцент Жени Пашова, която е изключителна личност. Моята среща с нея беше много съдбоносна, важна и мисля, че ме е белязала. След което преоценката, която направих за себе си беше, че не искам да стоя зад параван (въпреки, че кукленото изкуство не означава само това) и след това се преместих в класа на професор Азарян, минавайки отново в първи курс. Искам да споделя, че в България страшно малко хора, завършващи куклено майсторство са истински кукловоди. Много хора като че ли правят компромис с това, остават в тази професия, без това да е нещото, което истински ги интересува. Кукленият актьор е много специфично нещо. Мисля, че носи нещо в повече от другите актьори, или пък нещо му липсва – едно от двете. За мен като човек, който иска да стои и да се вижда – да го познават, да го търсят – е изключително непонятно как така може да носи удовлетворение да се изразиш чрез материя, зад материя, скрит зад куклата. Кукловодството носи своите съвсем различни изразни средства.

Разпространено е мнението, че куклените актьори са по-добрите актьори. Това така ли е  според Вас?

- Така е. Това е свързано с егото. Успявайки да се „прескамбичнеш“, да не си ти, а да се изразиш чрез куклата, чрез одеялото, чрез плаща, който оживяваш – това неминуемо те „обелва“ откъм его. И затова си мисля, че има нещо при тях, което е много мощно като характер. Тоест, ако ние в работата си успеем да потиснем човешкото его, което носим – да си първи, да си ти, да си най – ще можем да работим много по-концентрирано.

Вярно ли е, че актьорите в личните си отношения се възползват от актьорските си качества и когато ухажват някого цитират Шекспир?

- Вярно е! (смях)

В този смисъл за Вас провокация ли е такова общуване?

- Изгубена кауза. Дори не понечват да ме свалят по този начин (смях). За други неща си говорим с моите колеги.

В свое интервю казвате, че българските мъже изобщо не са оригинални по отношение на ухажването. Кой е най-яркият Ви спомен за ухажване, кой се е представил добре?

- Комуникацията ми с мъжете в никакъв случай не е някакъв изпит, който те трябва да положат. Смятам, че става дума по-скоро за липса на въображение – да се огледаш в човека, който стои отсреща ти и да се включиш в неговия ритъм на общуване. Може би това не се отнася само за мъжете, всъщност. Най-прекрасно е, когато мъжът отсреща те разсмее. За мен това е най-голямата свалка.

Имате ли си любима реплика, от роля, която сте изиграли?

- При мен остават по-скоро визуални образи, вербалните ги трия. Словото не ми е толкова водещо. Помня, например, как изглежда героинята, която играх в трети курс в Шекспиров откъс, как си направих косата за тази роля...

Комедия или драма?

- И двете! (смях)

Имате ли ритуали, които правите преди представление?

- Имам си, да, но тези неща са по някакъв начин сакрални за мен и не мога да ги споделям с всички.

Участвате в сериала „Столичани в повече“. Доколко образът на Йовка е близък до самата Вас?

- Близък ми е този образ, нали аз го създавам. Освен сценаристът и режисьора аз също съм автор на Йовчето. И мога да кажа, че голяма част от нея съм аз и стоя зад това.

Случва ли Ви се образите, които изигравате да се намесват в реалния Ви живот?

- Случва се ситуациите, чисто драматургично, през които минавам да се преповтарят в живота ми.

Преподавате в МОНТФИЗ. Какво искате да предадете на децата, които посещават школата и прилагате ли методите на Вашите учители?

- За мен работата с тези деца е голямо предизвикателство, страшно отговорно занимание. Едно от най-важните неща, което съм поставила за себе си като цел е да мога да ги провокирам по такъв начин, че да им помогна в избора. На възрастта, на която са те - все още са търсещи млади хора, все още не са наясно какво точно искат да бъдат и каква професия да изберат - за мен е много важно да ги провокирам така, че да намерят отговор на тези въпроси. И колкото по-рано едно дете от школата си отговори на въпроса иска ли да се занимава с актьорство или това ще бъде хоби за него, считам това за постижение. Защото тази професия е много коварна и ако един млад човек стои в заблуда това може да бъде доста опасно за него. Колкото до това дали използвам методите на моите учители – разбира се. Мога да кажа, че преподавателската ми работа е изцяло реплика на това, което съм научила от моя професор.

Имате ли любимци сред децата, които обучавате в школата?

- Има деца, които много силно ме респектират с въображението си, с чувството си за хумор и с характера си. Има моменти, в които страшно много ме „вдига“ общуването с тях. Те са много мощен двигател.

А как реагирате, когато видите в едно дете, че не се справя, че не му идва отвътре?

- Най-прекрасното в работата с тях, че се справят по свой си начин. Но ако видя, че има проблем – просто тръгвам по друг път, за да стигна до целта, която гоним.