На 20 младият студент от Висшия икономически институт Карл Mаркс идва да живее в София. Почти веднага става журналист. Само 3 години по-късно вече е издател. Пет години по-късно – собственик на мега предприятие, което и до днес е монополист в България. И то забележете: купено на 11 пъти по-ниска цена от тази, която дава за завода западен инвеститор. На всичкото отгоре оценител на комбината е фирма на ... Иво Прокопиев. Дума да няма – даровит човек е. Но каквото и да си говорим, става дума за пари. За да не бъдем обвинени в пристрастност, разказваме как се ставаше богат в България по време на прехода чрез публикация на американски вестник. Това е Вашингтон Таймс:

“Няма как да станеш Някой, ако си бил Никой”, казва Иво Прокопиев пред Business Week миналата година. По това време той е на 36 години и според класацията на богатите на вестник “Пари” за годината, заема осмо място с 383,2 милиона лева (около 300 милиона долара). През 2007 г. вече се е изкачил с три позиции.

Прокопиев обаче не достига до първите места в класацията на най-големите данъкоплатци или спонсори/дарители в страната.

Младият български милионер е роден през 1971 г. в Разград, малък град в Североизточна България, населяван най-вече от цигани и етнически турци. Баща му е бил дългогодишен директор на ловен резерват “Воден”(б.р. любим на Тодор Живков и местния велможа Пенчо Кубадински). Иво Прокопиев има по-голям брат, Александър, който е бивш служител на Държавна сигурност (контраразузнаване) към МВР - Разград. Днес по-големият брат е част от бизнес империята на Иво Прокопиев.

Иво завършва с отличен успех математическата гимназия в Габрово. След това получава бакалавърска степен по специалност Банково дело и финанси в Университета за национално и световно стопанство.
Пристига в София на 20-годишна възраст. През 1991 г. започва работа като репортер във вестник “Пари”. По това време регистрира първата си фирма “Гауди-4” в родния Разград (фирмата е закрита година по-късно). Във вестник “Пари” Прокопиев работи заедно със своя колега Филип Харманджиев. Запомнете това име.

На двамата млади репортери се възлагат статии за българските брейди облигации и те успяват да обработят данните по такъв начин, че да заблудят дори анализаторите от Ройтерс (б.р. твърдението е на американците и не ангажира 19’). Говори се, че това е пожелано от една от емблематичните фигури на българския преходен период, собственикът на прословутата “Мултигруп” Илия Павлов, застрелян от неизвестен убиец пред офиса си в София вечерта на 8 март 2003 г (б.р 7 март, макар дори Капитал да бърка дати – според вестника пък това е станало през 2001 г.). Поръчителят на убийството все още не е разкрит.

Прокопиев и Харманджиев извършват подобни услуги и за друг богат български бизнесмен, който също не е сред живите. Това е банкерът Емил Кюлев, застрелян в колата си посред бял ден в центъра на София на 26 октомври 2005 г. Престъплението още не е разкрито от българските власти.
За кратко, след като напуска вестник “Пари”, Иво Прокопиев става изпълнителен директор на “Отечествен вестник”. Изданието е близко до Филип Димитров, тогавашен премиер. Няколко месеца след падането на правителството на Филип Димитров “Отечествен вестник” спира да излиза. Журналистите са уволнени без предупреждение.

Без да губи време, Иво Прокопиев заедно с тогавашния началник на рекламния отдел на “Отечествен вестник” Бистра Георгиева съосновава седмичника “Банкер”. Прокопиев участва в него за кратко. Журналистиката никога не е била негова мечта, нито пък самият той е смятан за особено добър журналист.

През 1993 г. Иво Прокопиев започва да издава собствен вестник, седмичникът “Капитал”, един от най-пристрастните вестници в България. Вестникът стои в основата на мощна икономическа групировка, която не само прави собтвеника си приказно богат според бъгарските стандарти, но и разпалва в него аспирации към политическа власт. Какъв е източникът на този начален капитал преди 15 години никой никога не е питал; въпросът не се задава и днес.

Иво Прокопиев е знаел, че по времето, когато Комунистическата партия е раздавала куфарчета на няколко избраници, държавните ресурси са преразпределени. На въпроса къде е бил той през този период, отговаря: “Никъде. Бях студент. Продавах картофи на пазара.” По онова време в България се отглеждат и продават значително количество картофи. Преди да бъде убит в Амстердам, друг български бизнесмен – Константин Димитров, познат като Самоковеца, също твърди, че е натрупал милиони от картофи.

В началото и средата на 90-те години Иво Прокопиев и вестник “Капитал” са синоним на нуждата и стремежа към демократични промени в България. След тежката финансова, икономическа и политическа криза през 1996/7 г. социалистическото правителство е свалено и Съюзът на демократичните сили начело с Иван Костов идва на власт. Но мечтите на българите за по-добър живот не се осъществяват. Някои все пак успяват да ударят джакпота и Иво Прокопиев е един от тях.

Всъщност неговият приятел и партньор Филип Харманджиев прави първата “голяма сделка” като приватизира “Дамяница” – най-големият винопроизводител (завод/винарна) в Югозападна България. През лятото на 1997 г. Министерството на земеделието включва държавната фирма “Дамяница” в списъка за приватизация. Веднага след това винарната минава под контрола на Министерството на промишлеността. Министър е Александър Божков, по-широко известен като “Господин 10%”, прочут със своето забележително изказване, че “няма заплата, по-голяма от подкуп”.

Заради приватизационната процедура e основана специалната фирма на работници и мениджъри “Винарна Дамяница”. Тя подписва прватизационния договор с Министерството на икономиката през декември 1997 г., грубо нарушавайки закона и процедурата. Без да свиква общо събрание на акционерите и без знанието на законните собственици, Филип Харманджиев неочаквано става акционер в компанията.

Следва друга противозаконна постъпка, която нарушава приватизационнния договор: Харманджиев е назначен за изпълнителен директор на винарната. Изискването е да е работил поне две години във фирмата преди датата на приватизационната сделка. Харманджиев никога не е и стъпвал там, но този проблем е разрешен лесно: издава му се документ, че е работил като експерт в “Дамяница”.

“Преди края на 1997 г. този човек изобщо не е постъпвал във фирмата. Няма го никъде в списъка на служителите по мое време”, заявява бившият счетоводител на фирмата Юлия Халянова. Според нея почти невъзможно е социалните осигуровки на Харманджиев да са внесени със задна дата. Но по онова време никой не е проверявал банковите преводи на заплати и социални осигуровки.

Приватизационната сделка повдига и друг любопитен въпрос: защо Министерството на промишлеността подписва анекс, намаляващ цената на фирмата наполовина – от 3 млн USD на 1,5 млн. USD? Новата цена е смешно ниска, тъй като дори не покрива наличните 2 400 000 бутилки вино от новата реколта, складирани в избата, всяка от които е на цена 1-2 USD за бутилка.

Приватизационният договор определя, че при подписването купувачът е задължен да плати още същия ден 10% от приватизационната цена, т.е. 300 000 USD. Харманджиев плаща 5 пъти по-малко, само 60 000 USD, докато останалата част е платена по-късно с дългосрочни държавни облигации, издадени според специален закон за определяне на необслужван дълг в държавните предприятия и изтъргувани на минимална част от номиналната им стойност.

През февруари 1998 г. без да е свикано общото събрание на акционерите, както изисква законът, Харманджиев и съдружниците му вписват нови клаузи за обединяване. По същото време допускат Anglo-Bulgarian Vintners АД да се присъедини като нов акционер. Директор на Anglo-Bulgarian Vintners е Петко Шишков, който по онова време е главен редактор на вестник “Капитал”. Capital Consult ООД със съдружници Константин Ненов, Петко Шишков и Иво Прокопиев държи 80% от акциите в Anglo-Bulgarian Vintners.